Oстави ме да падна, съдба,
да крещя и да плача,
планини да изкачвам,
да преплувам океани,
из пустини да крача.
Намрази ме, съдба, докато
все още съм силна и млада
и обичай ме после,
остарея ли, крeхка ли стана
и чуплива -
нека тогава да бъда щастлива!
Но сега - не! Сега нека страдам!
Да се лутам и блъскам,
да се губя и търся -
Остави ме сама да се справям!
Порежи ме със своя нож
с две остриета,
нека капе кръвта ми в Небитието,
нека бъде плътта ми чиста, ранена и бледа -
да, съдба, нека боли ме, докато остарея.
Искам!
Искам радост и болка наведнъж да живея -
нека бъда паднал лист в суховея,
нека птица да бъда, балонче и детска усмивка -
да, съдба, нека бъда твойта щастливка!
И тогава, когато изчезна със звън,
моят смях докрай ще кънти в твоя сън -
силен и светъл, искрящ и чудесен,
за да бъде, съдба, той докрай твоя песен!

Бояна Петкова