Рано или късно трябва да победим страховете си, защото духовното израстване се осъществява чрез всекидневното проявление на Любовта.
Монахът Томас Мертън е казал: "Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаш не значи да сторим някому добро, да му помагаме или да го закриляме. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния само като обект, а себе си — като великодушни и мъдри хора. Това няма нищо общо с любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш в него Божията искра".
Нека плачът на Пилар на брега на река Пиедра да ни води по пътя към това приобщаване.
Паулу Коелю
* * *
— Искам да говоря за друг вид любов.
Ръцете му докоснаха лицето ми.
Благодарение на виното нещата му се струваха по-лесни. На мен също.
— Защо спря изведнъж? Защо не искаш да говориш за Бог, за Светата Дева, за духовния свят?
— Искам да говоря за друг вид любов — настоя той. — За любовта между мъжа и жената, в която също се случват чудеса.
Хванах ръцете му. Ако и да познаваше великите тайнства на Богинята, той знаеше за любовта толкова, колкото и аз. Независимо от това, че бе пътувал толкова много.
И затова трябваше да плати някаква цена: инициативата. Защото жената плаща най-високата цена: отдаването.
Дълго държахме ръцете си. Четях в очите му старите страхове, които истинската любов поставя пред нас като препятствия, които трябва да преодоляваме. Прочетох спомена за това как го бях отблъснала предишната нощ, за дългата ни раздяла, за годините, прекарани в манастира в търсене на един свят, където подобни неща не се случват.
Прочетох в очите му как хиляди пъти си е представял този момент, обстановката около нас, прическата ми, цвета на дрехите ми... Исках да му кажа "да", а също и че ще бъде добре дошъл в моя живот, че сърцето ми е победило в битката. Исках да му кажа колко силно го обичам, колко силно го желая в този момент.
Но продължавах да мълча. Сякаш насън станах свидетел на вътрешната му борба. Видях, че пред него стои моето "не", страхът да не ме загуби, неприятните думи, които са му отправяли в подобни моменти — защото всички ние минаваме през това и то оставя белези.
Очите му заблестяха. Знаех, че в този момент той се опитва да преодолее всички прегради.
И тогава освободих едната си ръка, взех чашата си и я поставих на ръба на масата.
— Ще падне! — каза гой.
— Точно така! Искам да я събориш!
— Искаш да счупя чашата?
Да, да счупи чашата. Толкова прост на пръв поглед жест, а в същото време съдържаше в себе си страхове, които никога няма да успеем да си обясним. Какво лошо има в това да счупим някаква евтина чаша, след като всеки от нас го е правил неволно!
— Искаш да счупя чашата? — повтори той. — Защо?
— Мога да дам някакво обяснение, но в действителност искам да я счупиш просто така.
— Заради теб?
— Не, разбира се!
Той гледаше стъклената чаша на ръба на масата и се боеше, че ще падне.
"Това е временен ритуал, както ти би се изразил — прииска ми се да му кажа. — Това е забранено. Чаши не се чупят нарочно. Когато сме на ресторант или вкъщи, внимаваме чашите да не се окажат на ръба на масата. Нашият вътрешен свят изисква да внимаваме чашите да не паднат на пода.
В същото време — продължавах да си мисля аз, — когато ги счупим, без да искаме, разбираме, че не било толкова страшно. Келнерът казва: "Няма нищо", а и никога през живота си не съм виждала ресторант, в който да включват счупена чаша в сметката. Да се чупят чаши е нещо съвсем естествено и с това не ощетяваме нито себе си, нито ближния, нито ресторанта."
Блъснах масата. чашата се разклати, но не падна.
— Внимавай! — каза той инстинктивно.
— Счупи чашата! — настоях аз.
"Счупи чашата — мислех си, — защото това е символичен жест. Опитай се да разбереш, че аз самата съм счупила вътре в себе си много по-важни неща от една чаша и поради това съм щастлива. Съсредоточи се върху собствената си вътрешна борба и счупи тази чаша!
Защото нашите родители са ни учили да пазим чашите, а също и телата си. Учили са ни, че детската любов не може да просъществува, че не трябва да отклоняваме мъжете от свещеническия сан, че хората не вършат чудеса и никой не предприема пътуване, без да знае къде отива.
Счупи чашата, моля те, и ни освободи от всички тези проклети предразсъдъци, от манията да обясняваме всичко и да правим само това, което другите одобряват."
— Счупи тази чаша! — помолих го още веднъж.
Той прикова очите си в моите. После бавно плъзна ръката си по повърхността на масата, докосна чашата. И с бързо движение я събори на земята.
Шумът от счупеното стъкло привлече вниманието на всички. Вместо да оправдае жеста си с някакво извинение, той ме гледаше и се усмихваше, аз също се усмихвах.
— Няма нищо — извика момчето, което обслужваше масите.
Но той не го чу. Бе станал, галеше косата ми и ме целуваше.
* * *
Когато се събудих отново, бях в манастира и при мен стоеше някаква жена.
— Бяхте почти мъртва — каза тя. Ако не беше пазачът на манастира, нямаше да сте тук.
Станах, залитайки, без да разбирам какво правя. Дпомних си част от предишния ден и поисках пазачът да не ме бе открил.
Но моментът, в който смъртта почти бе настъпила, беше отминал. Щях да продължа да живея.
Жената напълни чашата ми с кафе, наля малко и на себе си и седна, за да чуе моята история.
— Влязохме в църквата — продължих аз. — Вътре нямаше никой, бе тъмно. Опитах се да открия някаква поличба, но единственото, кото видях, бяха все същите олтари и светци. Изведнъж чухме някакво раздвижване на горния етаж, където е органът.
Бяха дошли няколко момчета с китари и веднага започнаха да настройват инструментите си. Решихме да седнем и да послушаме музика, преди да продължим пътуването си.
Малко след това някакъв мъж влезе и седна до нас. Беше весел, извика на момчетата да изсвирят едно пасо добле.
— Но това е музика за корида! — каза жената. — Надявам се, че не са свирили подобно нещо!
— Не, не са. Засмяха се и засвириха фламенко. Аз и приятелят ми се чувствахме така, сякаш небесата бяха слезли при нас. Църквата, гостоприемният мрак, звукът на китарите и радостта на човека до нас — сякаш бе станало някакво чудо...
Постепенно църквата започна да се изпълва с хора. Момчетата продължаваха да свирят фламенко и всеки, който влезеше, се усмихваше, сякаш музикантите го заразяваха с радостта си.
Решихме да си тръгнем преди започването на литургията, защото ни чакаше дълъг път, като преди това благодарихме на Бога за този хубав миг в живота ни.
Преди да влезем в колата, видяхме да се приближава някакво шествие. Носеха ковчег. Някой бе починал и щеше да бъде отслужена заупокойна литургия. Веднага щом шествието стигна до вратата на църквата, музикантите спряха фламенкото и засвириха реквием.
— Дано Бог се смили над тази душа! — каза жената и се прекръсти.
— Дано се смили! — повторих и аз и също се прекръстих. — Но в посещението ни в тази църква наистина имаше поличба: всички истории имат тъжен край.
Жената ме погледна и нищо не каза. После излезе и след няколко минути се върна с листове хартия и писалка.
— Хайде да отидем навън — предложи тя.
— Не сте разбрали историята, която току-що ми разказахте, за поличбата в църквата — продължи тя. — Видели сте само тъжния край. Забравили сте моментите на радост вътре в църквата. Забравили сте, че небесата са слезли на Земята, а също и колко хубаво е да изживееш всичко това заедно със своя...
Тя се спря и се усмихна.
— ...приятел от детинство — добави, като ми намигна. Исус е казал: "Оставете мъртъвците да погребат своите мъртъвци." Защото Той знае, че смъртта не съществува. А животът е съществувал още преди да се родим и ще продължи да съществува и след като напуснем този свят.
Очите ми се наляха със сързи.
— Същото е и с любовта — продължи тя. — Съществувала е преди нас и ще продължи да съществува вечно.
— Вие сякаш знаете всичко за живота ми — казах аз.
— Всички любовни истории си приличат. И аз съм имала подобно преживяване преди време, но вече не си спомням. Спомням си само, че любовта се върна под образа на друг мъж, на нови надежди и мечти.
Подаде ми листовете и писалката.
— Напишете всичко, което чувствате. Извадете го от душата си, положете го върху хартията и после го хвърлете. Според легендата река Пиедра е толкова студена, че всяко нещо, което падне в нея — листа, насекоми, птичи пера, — се превръща в камък. Защо пък да не оставите в нейните води вашата мъка?
Взех листовете, а тя ме целуна и ми каза, че ако желая, мога да се върна при нея за обяд.
— И не забравяйте едно нещо! — извика тя, докато се отдалечаваше. — Любовта остава. Само мъжете се сменят!
Засмях се, а тя ми махна с ръка.
Стоях дълго, загледана в реката. Плаках, докато почувствах, че нямам повече сълзи.
И тогава започнах да пиша.
